Tripping

Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Философски факултет

Сабина Кърлева, Философия, 61252

София, 2011

Често възприемаме пътешествието като изключително събитие, което изначално се различава от непосредствения ежедневен опит, т.е. пътешествието само по себе си е някакъв отрязък от време, който противостои на всекидневната реалност. Нашата цел не е да разглеждаме субективнто съдържание на такъв единичен опит, а да проследим пътешестването като особен режим на съществуване, за който са характерни преживяването на пространството и времето, в които субектът се променя.

Пътешестването е модус, в който на субективността й предстои да се разгърне в пространство и време и като такъв е специфично обвързан с проекта.  В проекта желанието и волята на субекта са отправната точка на движението, на всяко потенциално случване. Субектът проектира себе си в пространство и време, които все още не притежава като своя актуалност, но които ще управлява чрез своята субективност. Така за пътешственика пространството и времето се превръщат в хоризонт на битието и в пътешествието си, като в свой собствен проект, субектът се самосъздава, той преживява себе си като хоризонта на собственото си съществуване.

Проектът е субективирането и управлението на пространството и времето като бъдещи реалности. В пътешестването, чрез опознаването на обективния свят, пространството се субективира, т.е започва да се преживява като принадлежащо на субекта. Това преминаване (обемане) на пространството от субекта се извършва в движението. Чрез него той преодолява своята отчуждена даденост, своята пред-разположеност на дадено място, което не е възможно да напусне. От субект, захвърлен в пространството, той се превръща в субект, проектиращ пространството и започва да го има като собствената си цел, като траектория на собственото си движение, като своя минала и бъдеща следа.  

Затова и най-оснoвното за пътешествието е движението, то е вътрешният двигател на разгръщането на субекта в пространството. Чрез движението субектът преживява физическото пространство и го преживява, прави го свое собствено пространство. Пътешествайки, субектът не е удържан в движението си и в този смисъл инертен, а има последното  като своя цел, като своя устременост. В този смисъл пътешествието е par exellence ентелехия, стремление към някакво съдържание. Движението е преместване в пространството, но, за да се осъществява, то носи проектността в собствената си актуалност, като винаги се „полага отвъд“ в една възможна посока. От онтологическа даденост в полето на субективния опит чрез пътешествието, пространството става екзистенциално съдържание, преживяност, усещане и събитие за място.

По този начин обективният свят престава да бъде даден за субекта опосредствано, т.е. като понятие (гледането на карти или фотографии на места), а става достояние на реалния опит. Пътешественикът прави обективния свят свой непосредствен опит. Така той снема опосредствената понятийност на света и последният се явява като екзистенциално съдържание, оживен свят, свят, който бива преживян от субекта.

 Това субективиране на пространството се извършва във време и времето е неговото необходимо условие. В пътешестването субектът има пространството като свое време. В времевата проектност пространството престава да бъде отрязък или място, а става процесуалност, прехождане. Така пътешестването осъщестява пространството като траектория, субективният опит се разгръща във времето и субектът става центърът на преходното събитие на пътешествието. Тази континуалност, тази непрекъснатост  на пространство и време в движението е модалността, в която пътешестващият субект разгръща и опознава сам себе си.

В пътешестването субектът реализира своята свобода и прави от обективно дадената реалност събитие.  Така светът се случва за субекта, благодарение на собствената му свобода и се разгръща като отворена реалност, готова да бъде превърната в опит.  Пътешественикът има тази отвореност на света в свободата си, в неограничената си възможност да я направи лично събитие, да я промени, да я обходи като твърдина. Сякаш светът е обективно пространство, наличност, която плаче да бъде направена субективно пространство и нечий път; сякаш дивата необятност на света страда да бъде направена събитийност, сякаш обективната реалност на света сама желае да бъде направена екзистенциано съдържание. Светът има своята актуалност в нечия свобода на движение.

Затова казваме и че пътешестването е само по себе си опознаване на духа на света, в пътешествието светът, освен в своята понятийна даденост, в своята пред-зададеност за опита, се разгръща най-вече като субект, бива опознаван като субективна реалност, с която пътешестващият се среща. Т.е пътешествайки човек се сблъсква с духа на света – в лицето на други култури и общества, други небятни светове... Т.е пътешествието е в най-висша форма процес на комуникация със света като субективност, опознаването на живия свят. Необятността на духа на света, на живото пространство, тези срещи и раздели със света по време на пътуването възстановяват една изначална свързаност  на субект и свят, прекъсната от ограничеността на ненапуснатото място.

Проектиралият се в пространство и време субект бива отразен от живия свят и той вижда самия себе си в очите на света, за да се загуби завинаги в това отражение. Едва ли нещо може да бъде същото след подобен поглед към себе си. Така пътешествието се превръща тайнственият език, на който субектът общува с духа на света и със самия себе си в една непрекъсната процесуалност, която само свободата може да гарантира като истинска среща. Тези срещи и раздели с лицата на света в пътуването карат субекта да се чувства така сякаш е загубил самия себе си или поне това, което чувства, че е бил преди. Той все повече и повече се откъсва от онова, което е бил е преди проекта, преди да се положи в хоризонта на собственото си битие. Това, което той чувства като отдалечаване, все повече и повече ще се превръща в загубване на себе си в хода на пътешествието.

Пътят е среща, субективирано пространство, поредица от случвания във времето. Тази наситеност на събития и лица, на места и пътища прави времето тежко, преизобилно от множесвености, които трябва да бъдат положени някъде от субектността. Чрез пътешестването пространството и времето се обективират в паметта, паметта удържа опознатия свят в неговата събитийност и го обективира в спомена. Светът като събитие се обективизира като памет, в спомен за прехождане и преживяване, като времевеене и историчност. Субективираното и срещнато пространство, времето, превърнато в опит и история, биват уталожени в паметта, контруират се като исторически съдържания, като  места на личната история. Срещите с духа на света, събитията на общуване с необятността на живото пространство стават лични съдържания, памет. Те са точките, които  удържат кривата на личната история като разказ за срещата и загубата на себе си в пътешествието. В пътешествието субектът преминава през света, но в движението си все повече и повече се насища на него, приема го в себе си.  Събитията на срещите  в тяхната процесуалност променят субекта. Така пътешествието като личен проект се  превръща в личен разказ, в който авторът се слива с разказваното.